Горан Атанасов: Ще продължа да пиша за малките неща, които носят голяма радост

by ВАНЯ АВРАМОВА
Главна категория: Новини

Горан Атанасов е 34-годишен журналист и блогър. Роден е в Берковица, но от години живее със семейството си в Бургас. Завършил е славянска филология с чешки език в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Текстовете му са публикувани във водещи медии за пътешествия и приключения. „Ще се върна в седем“ е първата му книга, в която е подбрал 35 произведения – 20 разказа и 15 пътеписа за България. Официалното представяне на заглавието ще се състои в Дома на писателя в Бургас на 15 декември от 18 ч.
Ето какво разказа за себе си и за премиерата на книгата Горан Атанасов пред MELNICATA.COM.

Goran Atanasov 1

Познавам Горан отдавна, затова разговорът между нас е на „ти“. Мога да кажа, че той е от хората, които умеят да предразполагат събеседника си и това сигурно е нормално за човек, който борави добре със словото. Поводът да интервюирам Горан е издаването на първата му книга, но един писател винаги има какво да разкаже, така че ето какво сподели той за нашите читатели.

- Кога започна твоята страст към писането и какво си спомняш за онези първи моменти?

- Написах едно стихотворение в началните класове. Прочетох го на глас и се смях до сълзи. Беше пълен провал. Казах си, че не ставам за тази работа. И до днес не се престрашавам да пиша стихове. А истинската страст към писането дойде в гимназията, когато се влюбих в литературата. Малко по-рано си бях втълпил, че искам да ставам лекар. Баща ми ме записа на уроци по биология при доц. Александър Горанов, бащата на Орлин Горанов. Подготвях се две години и месец преди да кандидатствам просто се отказах и реших да послушам сърцето си. Кандидатствах с литература и следващите пет години от живота си изкарах във филологическия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Там срещнах страхотни хора и невероятни преподаватели. Истински се гордея, че имам привилегията някои от тях днес да наричам свои приятели.

Goran Atanasov 2

- Кои са нещата, които те вдъхновяват и какви истории обичаш да разказваш?

- Обичам да пиша за родния си край. Много силно ми действа – хората, природата, детството. Имах чудно детство, което премина между Стара планина и Дунавската равнина. Много истории чух, видях, преживях, които се саморазказаха двадесет и няколко години по-късно, абсолютно сами. И аз не знам как стана, никога не съм си го навивал на пръста – да разказвам, да споделям. Просто се случи от само себе си. Може би носталгията е замесена.

- Какво усещане ти носи писането и има ли предпочитани моменти, в които да се отдаваш на това занимание?

- Всеки, които пише, ще ти каже, че писането е невероятна терапия. Много олеква, когато напишеш нещо, а аз буквално си изливам душата в текстовете. Нищо не си спестявам, искрен съм до болка, затова докато пиша, предпочитам да съм сам, защото не искам хората да виждат „запотените“ ми очи. Нямам любимо време, защото историите избират времето, аз съм само техен посредник. От мен нищо не зависи.

- Сега излезе и първата ти книга с разкази и пътеписи „Ще се върна в седем“, как стигна до идеята за създаването й?

- Абсолютно никога не съм мислил, че ще издавам книга. Тоест разказите в нея не са писани целенасочено с идеята, че един ден ще излязат в сборник. Обичам да пиша и споделях статиите в блога си, където получих много коментари от читатели с призив да събера тези текстове в книга. В този смисъл „Ще се върна в седем“ се роди сама. Много са т.нар. „случайности“ около книгата – работата ми в туристическа телевизия, заглавието даже, но нека това запазим като изненада за читателите, които тепърва ще се срещнат с книгата. Само ще издам, че в нея става дума за планината, пътя, любовта към родния край, за всичко онова извън мен и у мен, което считам за важно. Вярвам силно, че човек никога, ама никога не бива да забравя корените си!Goran Atanasov 5

- Как измина пътя от идеята до реализацията и появата на книгата на бял свят?

- Просто се случи. „Случайно“, аз вярвам в „случайностите“, както ти казах. Срещнах хората, които ми помогнаха – Ива Василева, която е невероятен редактор и която успя да озапти безкрайните ми изречения. Цветан Цветанов, моят добър приятел, нарисува корицата и илюстрациите, а Денчо Михов от „Либра Скорп“ я издаде. Това е то – „случайности“.

- Какво би искал да научат читателите, разгръщайки страниците на твоето произведение?

- Странно, никога, докато съм писал, не съм мислил за това какво би научил читателят. Мислил съм какво би почувствал, дали би се развълнувал, дали ще припознае тази история, дали ще се огледа в нея, дали и той си няма едно-две подобни местенца като моите в Северозапада. И знаеш ли още какво съм си представял, Ваня? Историята свършва, човекът затваря книгата и отгръща перденцето на прозореца, за да погледне планината. Или пали колата, за да отиде до любимото си място и да поседи няколко минути там сам. Ей такива, простички неща, от които всеки човек обаче има нужда.

Goran Atanasov 3

- Предстои ти официално представяне на книгата на 15 декември в Бургас. Какви са твоите чувства за тази среща и какви послания би отправил към слушателите си там?

- Много се вълнувам. Чувството е необикновено и аз не се наемам да го описвам. Подобна емоция изпитах преди 4 години, когато се роди дъщеря ми. Хората, които ще дойдат, ще са мои приятели и колеги, както и такива, които се интересуват от пътешествия и от Северозападна България. С историите си в книгата съм казал достатъчно за това какво трябва да бъде отношението ни към Северозапада, защото както и ти добре забелязваш, повечето хора са предубедени към този край без изобщо кракът им да е стъпвал там. Те го познават само от екрана на телевизора и често са крайни в изказванията си, което на мен лично ми се струва несправедливо, най-меко казано. Послания няма – това са мои истории – преживени, изпитани, чути. Те нямам претенции, но прототипите им са реални хора от Северозапада, за които аз смятам, че си заслужава да се разказва.

Goran Atanasov 4

- И за финал, бих искала да те попитам любимия въпрос на много журналисти: „Какви са вашите бъдещи творчески планове“? :)

- Нямам абсолютно никакви планове. Ще продължа да пиша за всичко, което ме развълнува, което ме докосне. За онези, малките неща, които носят голяма радост - изгрева на брега, залеза в планината, тихите следобеди в равнината, ярките звезди в безкрайната нощ на ноември, белите гълъби, цъфналите круши, красивите жени и трогателните жестове на доброта, които са най-яркото доказателство, че Господ съществува. И за онези обикновени хора от моя любим Северозапад, които с постъпките си правят света по-добро място за живеене. Ако има един ден следваща книга, тя отново ще се роди сама. В това съм категорично убеден.